Пътуване в чужбина и алергично дете

Обикновено преди да пътуваме винаги взимам противоалергично лекарство, а може и урбазон да сложа в багажа (дозировката е предписана от лекар). Второто нещо е да помисля с какво ще се храни Христо и как ще осигурявам подходяща храна. Приготвям някаква храна, която слагам в кутии и естествено е суха. Слагам и няколко ябълки.

Когато ходим на гости, предварително съм уточнила какво може да яде детето ми.

Оказва се, че в западна Европа обикновено по празници и уикенда магазините не работят. Другото е, че има щандове с безглутенови, безмлечни храни, но пък при особени случаи като на моя син, не се намират подходящи неща. Затова отскоро, където и да ходим в България или извън нея се подготвям и с пакетче царевични макарони. Тeзи макарони се откриват трудно дори и в големите вериги магазини у нас. Предварително е добре да се проучи къде се намират магазинчетата, които продават така наречените диетични храни и какво е работното им време.

Хубавото е, че плодове и зеленчуци – пресни или замразени – ще се намерят винаги.

С храненето по ресторанти е ясно, че се изчитат внимателно съставките на предлаганите ястия и списъкът с алергените. Ако няма нищо подходящо, поръчвам извън менюто и предупреждавам, че детето е алергично и че следите от млечни продукти са опасни за живота му.

В началото на годината си поставих за цел винаги в чантата ми, когато съм с Христо да има подходяща храна за него, защото дори и на разходка в парка, може да огладнее и на близо да няма подходяща храна за него. За сега успявам да постигам тази си цел.

Но си спомням, че в Унгария в един Зоопарк, макар че носех подходяща храна за Христо, когато видя, че баща му и батко му ядат пица и на него му се прииска. Такива моменти са ми най-тежки, защото няма какво да направя освен да му предложа това, което му нося. Просто всички възможни места за хранене предлагаха пици и хамбургери и нямаха салати.

Има ситуации, в които дори да съм планирала и да съм се подготвяла, наистина имам възможността да направя избор между търпение (на детето ще му мине) и пълно отчаяние (сълзите да бликнат от очите ми). По принцип, когато ми се случи подобно нещо, аз не ям (никой не е умрял от пропускане на едно ядене). По този начин изразявам съчувствието си. Това може да го разбере само човек, който го е преживял.

Преди 5 години не съм се замисляла какво е храната за хората. Събираме се по празници около трапезата, отбелязваме специалните моменти в живота си много често с почерпка. Като че ли храненето заедно ни обединява. А днес виждам как може да изпитвам дискомфорт, когато ходим на гости. Тъй като не мисля, че някой е длъжен да се съобразява с нас, аз се грижа за комфорта на детето си. Виждам как специфичното състояние на даден човек може да предизвика специално отношение от околните към него. Може би не съм успяла да вдъхна на подсъзнателно ниво на детето ми увереност, че е в безопасност.

Ако информацията, която споделям е полезна за вас, може да подкрепите съществуването на сайта чрез дарение:






Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.